Елисавета Багряна

ОСТРОВ

И пак, догарящ, отмалял, денят увисна
на тъмните криле на вятърната мелница.
Като вълна вечерната прохлада писна
челата на рибарите и бедните преселници.

Животът някъде върви с железни стъпки
и с главоломен устрем. Някъде събития
връхлитат и бушуват. Хиляди претъпкани
съдби човешки и народи вихъра помита.

Тук само ехото едва-едва достига
като притихнал морски шум, или пък вечен
моряшки разговор, след някакво пристигане,
за бури и за корабокрушения далечни.

И тези бедни, прости хорица, откъснати
от оня свят кипящ, оставени на божиите
ръце, без ропот кърпят мрежите си скъсани
и щом са сити - мирен е животът и несложен...

ВЪЛНИ

Волни вълни, ти, примамно, невярно море,
своята синя безбрежност пред мен разтворете,

кораба мой като сън понесете неспирно,
моята скръб удавете в разгулната шир!

Който е сам, който няма ни близък, ни дом,
целият свят е пред него разтворен огромен,

целият свят е за него познат - и пустинен, -
в целия свят той е все така чужд и самин.

Кой беззаветно го чака и кой го зове
в утрини ведри, когато трептят бреговете,

в сините нощи, когато в далечни пристанища
морните кораби котвите спущат на стан?

С кратките знойни упойки на лиха любов
жадно опива той своята болка съдбовна -

своята жажда, която го гони безспирно
сам по света да се скита без отдих и мир,

вечно да дири това, що в един само миг
сляпо се губи и нивга се вече не стига...

Де е, кажете, морета, вълни, океани,
светлия сън, от живота веднъж осеян?

КЕЙ

Когато стъпих на това крайбрежие,
на кея бяха изобилен лов стоварили
и сякаш прилепи, разпънатите мрежи
тъмнееха и шумно разговаряха рибарите.

На този кей, на този малък остров,
от два различни свята идещи, се срещнаха,
кръстосаха се като копия изострени
съдбите ни - съдби скиталчески и безутешни.

Кръстосаха се само - и с прободени
души и мисли, и в кръвта с една отрова
завърнахме се в корабите - и в безброден,
самотен, неизвестен път се впуснахме отново.

А вечерта като прегръдка топла
на рамената, тръпнащи от скръб, се слагаше.
Далечността топеше всеки вик и вопъл,
на всичко свикнал, тих и сънен кеят се протягаше...

И не тъй, както в драмите на сцената -
морето пак бе като меден диск изгладено,
небето гледаше отгоре незасегнато
и с песни в кръчмите пропиваха лова продаден.

СЯНКАТА

Коя си - спътник вечен - мъж или жена?
Мой враг ли си или приятел неизменен?
Различна си и всякога една -
ти - неразлъчна вяра ли, или съмнение?

В петното слънчево на срещната стена,
в зори се вдигаш с мен заруменена
и удължена в лампената светлина
среднощ като съпруга лягаш с мене.

Вървя ли, винаги ме следващ към деня
и винаги ме водиш към нощта -
привърженица на живота и съня.

Коя си - любовта, съдбата, съвестта?
Кога умра, дали ще легнеш с мене в гроба -
като вдовица древна - и прокоба?

СЕЗОНИ

1
КАКВА УМОРА - да живееш вечно тук -
като болник да чакам чудо на вратата да почука,
от прозореца да гледам само слатинския рид,
вечно спрелия часовник стар на пощата,
същото парче небе - денем или нощем -
над същите керемиди и комини.
Отдавна зная всяка улица, къща и зид,
а мене ме познават и кучетата...
Заковани са тук сякаш годините,
а смяната на сезоните улучвам
по това дали са червени, или бели, сухи или мокри
по къщите покривите...

Да изчезна - за година, две, три.
Следите на стъпките ми да се изтрият
от пясъчните пътеки на всекидневността
и като суха шума вятъра на забравата да издуха
от паметта за мене спомена и слуховете.
Да съблека от себе си, веднаж завинаги вече,
тези стари дрипи на условността -
отдавна за дарака на времето обречени!...

Да отида накрай света, сред непознати хора,
да не води към мене врата, ни прозорец,
да живея като странница,
за която няма ни цветя, ни патрони.
Додея ми вече сърцето ми да е открита страница
за любителите на произшествията и хрониката...

Искам за гледам как годишните времена завъртат колела
и отвозват натоварените снопи на моите мисли.
Тъмна или светла, добра или зла,
но чудни словеса е на дланта ми съдбата написала!

2
ПАК МЕ ПОДГОНИ камшикът на скитничеството,
заплющяха отново над главата ми трите сухи жили
на спомена, мъката и жаждата.

Но този път моите стъпки не ме подведоха
към водовъртежни градове и центробежни кейове,
по задръстени площади и неми катедрали,
над които летят куршуми или ракети...

Потегли ме пътеката в планината бяла,
дето метеорите се пръскат наместо ракетите
и мълниите падат
наместо снаряди.
Тази катедрала
която алени свети
под фойерверка на слънцето - сутрин и вечер,
дето кънти неосквернения мрамор на глетчерите
и трептят вечните кандила на звездите
над главите на скиталците и мъдреците.

3
БУХТЯХЯ НАПРОЛЕТ в сливенския боаз тепавиците -
като сърцето ми
под напора на зашумялата млада кръв.
Връхлетя любовта като пролетния вятър
и събори оградите и скелите, и вековните постройки
на традициите и на разума.
Придойде мътна реката на живота
и отнесе и тепавиците, и моя дом...

Всичко минава.
Мъдростта постепенно огрява душата,
както слънцето - планината.
Слушам нощем как се трошат ледовете,
свличат се лавините,
придошлите води бучат като възбуял народ
и мъкнат сухите трупе
и откъртените канари.
А сутрин над земята се носят -
като тамян след литургия,
като въздух след оплодение -
тежки млечни пари.
Свято материнство!

Снегът се топи - като мъката в сърцето ми,
ледните капчуци капят
и нареждат сякаш дума по дума
бистрите слова на изцелението...
Седя на припек пред хижата
и мисля:
по това време долу, в Тракия,
разцъфват първите розови пъпки на миндалите...

4
ИМА ЛАСКИ -
по-горещи от нажежения пясък
край нашето море лете.
И думи,
от които се слънчасва
като през горещниците
под слънцето на запекла се Тракия...
Има лета в живота ми,
които изпекоха до червено
пшеницата на моето познание.
Нека пеят жътварите и жънат!
А край харманите
ще има и за врабците,
и за сиромасите...
Но още са попукани устните ми
от сътресенията, мъката и жаждата,
като нашата корава земя -
от суша, снаряди и земетресения...

Да лежиш по гръб на топлата земя,
да вдишваш мириса на прежурена трева,
да слушаш звъна на далечни стада -
без съжаление, без болка, без желание -
това значи може би:
да стигнеш небето с ръка,
да четеш по звездите книгата на мъдростта!

5
КОГАТО КЪМ НИЗИНИТЕ
като рунни бели стада
заслизат октомврийските мъгли;
на прозореца ми
с тънките си водни игли
есенният дъж зашуми;
в огнището ми
първият огън задими
и запращят
неизсъхналите още, сурови дърва -
да запаля лампата си
и с прояснена мисъл
да склоня глава
над своя чуден животопис...

Спомени - сталактити и сталагмити, -
образувани в подземната пещера на душата ни
от влагата на живота,
цедила се капка по капка.

Настъпва ден,
когато мечтата за бъдещето е изтекла вече
с пролетни води,
а пшеницата на настоящето -
от слънцето на лятото изпечена
и прибрана в хамбарите.

Тогава дискът на миналото се завърта,
тогава иде вашето царство, спомени!

Паметта запалва своя рудокопачески фенер
и задълбава в пещерата.
Загоряват под светлината на мъдростта преобразените,
като че оживели,
сталактити и сталагмити.
Но не, приятелю мой, те са все пак само вкаменелости,
а не живата вода,
която ги е творила!

6
ОБИЧАМ СНЯГ да затрупва
прагът и вратата ми.
Когато вън ме застигне виелицата,
зашиба ме вятъра
и студа слепи ноздрите ми,
да сляза и сгрея ръцете си пред камината
на проста горска хижица.

Като луд скиор летя моя живот
над пропастите, върховете, преспите и сипеите.
Трошеха се ските, премръзваха ръцете,
алени, топли капки кръв от разбито чело
оросяваха белия сняг.

Всичко минава.

Ще побелеят моите коси,
като планината от снега.
Гледаш равната бяла покривка -
а мислиш ти
какви пукнатини е изпълнила,
какви пропасти е засипала
и остри скали заоблила?

Под нея са минали
потоците, цветята и птиците на пролетта,
пасбищата и стадата на лятото,
златото на есента...
Под нея са устреми и подвизи,
смъртни врагове
и жертви
погребани.

Мълчи като мраморна богиня бялата стихия.

А ти извадиш джебното си огледалце
и видиш -
негатива на някогашния си образ...

ПЕНЕЛОПА НА XX ВЕК

1
ИЗМЕСЕНИ СМЕ от утайките на миналото.
Незнайно напластени с вековете в нас,
те оцветяват алената или синя наша кръв,
те отсеняват светла или тъмна нашата душа.

И ето - има ли костица в моя череп,
овал на мойта плът, на пръстите ми нокът,
полет на моя дух и порив в моето сърце -
които нямат своята прамайка или праотец?

О, минало! Ти - неизбежно зло или добро,
ти - бреме тъмно или светъл дар -
скъперник, сбиращ купища от смет и злато,
неуморим, неумолим, безсънен архивар -

живееш въпреки протеста или волята ни в нас -
натрупал стари инвентари в нашето сърце,
записал равносметката на нашите победи
и каталозите на нашите омрази и любов!

И ние - алчущи или творци на свобода, -
ний само сме марионетки в твоите ръце:
жестикулираме, вървим напред-назад,
крещим и борим се, и падаме, и ставаме...

О, тези страшни и невидими конци,
които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,
които теглят нашите съдби и свързват ни
с умрелите прапрадеди и се неродените правнуци!

Бих искала с един безумен скок в безкрая
да скъсам всички възли - и да видя
сама, освободена - себе си - лика си
без минало, без родословия, без възраст, име!

2
НЕ СЪМ аз древноелинската Пенелопа -
смирено да тъка и разтъкавам
и чакам двадесет години Одисея -
зареян по море и суша, запленяван
от нимфите на острови незнайни, -
за да се върне някога при мене, но тогава,
когато дори кучето едва го би познало.

Не искам да мъждея и трептя като кандилце
в монашеска килия,
да се топя като забравена свещица
в безплодния си пламък,
да плача над разпънатата карта
като над плащеница,
да гоня с мислите си ширините
и странни заливи,
да се боя от всички Еви по земята -
от бялата студена северянка
до тъмната и пламенна южнянка...

Не ми са доста всичките открития,
безкрайнита антени, кабели,
уплели въздуха, земята и водата,
за да ми тракат лаконическите телеграми
на твоята разнесена любов!

Аз искам да я сещам тук, животрептяща,
с най-първобитните изобретения -
петте с живота дадени нам сетива -
като последния човек на туй кълбо,
като най-бедното създание в света,
като последната и първата жена!

3
О, ПОЕМЕТЕ МЕ, безбройни пътища,
змии извити, съскащи в небето
и по земята, и в моретата.

Вземете моя непокой и светла жажда
и понесете ги от край до край в света,
и разлюлейте океаните,

от бреговете да излязат и залеят
на масите човешки океаните,
и да измият от земята тинята,

от дъно да разтърсят вкорененото
и вкостененото бездушие
на този век, потънал в тъмна алчност!

И в тоя земетръс да видя - в гръм победен
и в мълния, запалила небето -
да се яви мъжът - човек - творец.

4
ВИЖ МЕ - пак съм твоята, добрата,
предана и любеща жена.
Блика пак в душата ми съгрята
живата оная светлина,

като слънце, всякога що грее
твоето сърце и твоя път
и в духа ти, скитнишки зареян,
пее злите да заспят.

Завърни се в тихото огнище
подир толкоз лутане в света
и живота разглобен, разнищен
моите сълзи ще осветят.

Ти не знаеш с колко твърда мъка
моя път самотен е постлан,
в тези дни и нощи на разлъка
колко светъл плам е разпилян.

Виж ме - съща сред безброй промени,
виж ме - чиста в чиста светлина,
виж ме - първата и сетне - мене,
твоята и вечната жена!

СЕИЗМОГРАФ НА СЪРЦЕТО

1
ОГРОМНИ ТЕЛЕСКОПИ прислушват вселената:
мирови катастрофи -
изгаснали слънца,
новородени планети,
скитници комети,
срещи, разминаване,
пълнолуние, затъмнение.
Метеор -
пламнал,
изгорял,
пръснал се на прах,
изчезнал...

Сеизмографи прислушват земята:
чувствителни -
трептят, бележат,
измерват земетръсите -
близки, далечни...
Иглата подскача,
счупва се -
катастрофални! -

Изчезнали градове,
изникнал остров,
пресъхнало езеро,
стопил се глетчер,
морето се дръпнало,
потънала планина,
в пустинята вода!

2
ТИ ВИЖДАШ ЧОВЕКА -
върви до тебе, работи, говори,
прилично облечен, пътува, чете,
а сам непроницаем, нечетим.
С кой уред ще прислушаш душата му?
С каква механика ще проникнеш
в небосвода на мечтите му.
Как ще прочетеш
метеорите в мисълта му?
Как ще изчислиш
изгрева на надеждата,
пълнолунието на страстта,
затъмнението на скръбта,
дълбочината на разочарованието?
Как ще измериш
оня катастрофален прилив на отчаянието,
който ще разруши брега на търпението,
ще разкъса телеграфните жици на нервите
и ще удави в собствената му кръв
това бедно
човешко сърце?

3
ВЕЧЕР,
ГРАД -
електрически, бетонен,
милионен.
Светлини, афиши, измами -
реклами, реклами, реклами...
Многохилядна тълпа,
хилядоустен шум,
сирени, свирки, звън.
Вестникопродавачи крещят:
Война!
Афери!
Борсови операции!
Световна паника!
Поток от коли,
река от тела,
очи, зъби...

На тъмното небе
със светли букви
филмова реклама:
Ад! Ад! Ад!

4
ЛЕТЯЩ АВТОМОБИЛ -
черен, блестящ, луксозен.
Писък!
Момичето остава простряно на паважа.
Произшествие - ще кажат.
Черна тълпа зрители.
Движението спира
- за миг.
Социалните грижи са тук.
Обществената безопаснот е тук.
Причината?
Виновният?
............
Бледата, тънка
мъртва ръка
стиска -
малка, бяла,
мокра
кърпичка...