Елисавета Багряна

УТРИННА

Ето брезите сребристи и борове тъмни.
Ето и двете високи черковни кубета.
Скоро и долу в града и в полето ще съмне -
ведро поглежда окото ти синьо - небето.

- Ти, който виждаш и който четеш в сърцата,
както в отдавна позната, разтворена книга,
бдиш над цветя и над птички, и пазиш децата,
боже, към тебе очите си молещи вдигам.

Пълно с любов и сърцето ми слабо, човешко,
пълно със земна любов и с възторг, и с умора,
както лозница, отрупана с гроздове тежки,
както и причастие чаша, налята догоре.

Трябваше жертва - и аз я принесох, и ето -
още треперят ръцете ми в първите тръпки.
Само да знам, че е жертвата моя приета,
моя тамян че достига до твоите стъпки.

УНЕС

Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

БЕЗУМИЕ

Каква тревога в тази ветровита нощ души?
Защо така се люшкат голите тополи?
Какво се кърши и събаря, и руши,
и кой тъй охка, плаче и се моли,
за миг замлъкне и застене пак.
Наблизо тука някой ли умира?
Защо гората се заканва като враг
и Орион блести над нас като секира?

В такава нощ, навярно, заговорниците бдят,
неугасимите пожари се разгарят,
самоубийците решават своя път...
- Какво се взира той? Защо не кара -
пропяха вече третите петли!
Как свири вятъра в жиците... Почакай!
Защо пръхтят конете, сепнати и зли,
какъв е този вик, преследва ли ни някой? -

Но аз не съм принцеса, ти - владетел и деспот,
не искаме ни скиптри, ни корони,
не ни тежи греха за ничий взет живот,
не носим царски хрисовул - не гоним
и никому не ще мъстим в света...

Ний тръгнахме, с очи разтворени и влажни,
да уловиме - сянката на любовта,
да спрем - на щастието кулите миражни!

ВЕЧЕРНЯ

Нависнали оръсени над бялата стена,
дърветата, заслушани в пороя замълчал,
блестят като ресниците на плакала жена,
нечакано запалени от радостна лъча.

По пътя отражения, кръстосани в зигзаг,
а в облаците - златния черковен кръст забит.
Това е сякаш двойния, таинствен знак
на моята и твоята преплетени съдби.

Една дарохранилница, единствен мой съсъд,
в подножието божие, с наведена глава,
ще сложа в бъдещия ден на праведния съд,
когато ще са лишни и молитви, и слова.

А бог-отец отблъсне ли принесения дар,
от женствена и майчина любов и скръб събран,
ще впиеш Ти - Родителко - проляния нектар
във своите вселюбещи, приемащи недра.

ДЕН ПЪРВИ

Тук някога се сля небето със земята,
през мътния порой плющяха знамена,
зариха се в пръстта, полягаха нивята -
пожъна огнен сърп незрели семена...

А днеска - погледни от край до край небето -
бездънното око над нашият оброк -
и пълните жита, градините, полето,
налелия се плод с избистрен, меден сок.

- Дочаках те и аз, дочаках най-подире,
ден с обич оплоден и благодарно тих.
През огън и вода преминах да те диря,
безспирно се стремях, воювах - победих.

Бъди добре дошъл. И отдих, и умора,
и радост, и печал, и ти, възлюбен плен -
нали сте вие дял за всички замни хора -
бъди добре дошъл, мой светъл, първи ден.

МЪДРОСТ

Като в приказка - дреме гората, в своя есенен накит от злато.
Нито птици унесено пеят, нито вятър в листата шуми.
Само пътят се бодро белее - но и той се стопява в мъглата
и по него ний, сенки безмълвни, уморено вървиме сами.

Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,
колко сълзи преглътнали мълком, колко плач във човешкия глас...
Безнадеждно самотни и чужди - всеки лута се, дири и пита -
а всевечната, земната мъдрост - тя разляна е вредом край нас:

да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято
и наесен - с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист -
без тъгата на спомени празни, без страха пред надежди крилати -
да угаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист...

ПАСТОРАЛ

ДОКАТО ШУМИ над нас шатъра на зеления дъб
и като ясно море се вълнува младата трева,
докато слънцето догори върху планинският ръб
и кукувицата отчете - нашия живот, невям...

Доде трае този ден, който не ще се върне за нас,
притвори очи за миг и изслушай - като на шега -
старинния пасторал, нежен като песента на саз,
изпят преди много векове - като че от мен сега.

ТИ, КОЙТО в летния зной уморено от пътя не бягаш
и като мене, в леса - хладен не дириш подслон.
Ти, който носиш в ръце, като жезъл, попътна тояга,
който по хълма вървиш - сякаш възлизаш на трон.

Кой е рода ти, не знам, но ела - и от дъбови листи
аз ще ти сложа венец. Кой си, не искам да знам:
Пан, олимпиец, пират ли, дошъл сред водите златисти
белите кораби ти пепел да сториш и плам...
Слушай: царица да бях, бих ти дала аз своето племе,
вожд да му бъдеш и цар - ти, моя поглед сразил. -
Пастирка малка сега - е сирашкия жребий мой земен,
стадото мое брои - три само бели кози...

ВЕЧЕРНИЦА

Вечернице-предвестнице, вечернице-царице,
кандило пред всевечния иконостас,
една сълза от Богородичните ресници
отронена в светия жертвен час
- вечернице-сестрице!

Видя ли ни, когато спря тогава над нивята,
и чу ли как се врекох негова да съм? -
Полюшнаха се класовете в пролетния вятър
и прокънтя в небето първи гръм.

И ето те сега на хоризонта пак изгряла -
в съдбовните ми дни, ти, неотлъчен знак.
Изгрей сега, предвестнице - над нашата раздяла,
над пътя и над бягащия влак...

REQUIEM

КРИЛО НАД МЕНЕ спуснато, крило на орис черна,
не ще се вдигнеш никога от моята глава.
Преди да звъннат утринна, звъниха за вечерня,
преди да чуя сватбени, надгробни чух слова...

Далечно бели върхове, не ще ме утешите,
ти, пеене на птиците, не трогваш мой слух.
Ненужни са ми повече на този свят очите,
ненужно ми е тялото, останало без дух.

Махни се, стих нерадостен, прокобящ, неоменен,
звънтящите ти звукове какво ще ми дадат?
Каква забрава жаждана, какво си знес за мене? -
Гъдулката на слепия, що пее край градът...

НЕ ПЛАЧА, задето безрадостен, пуст и прекършен,
без тебе живота ми дълг ще е само и бреме;
задето деня ми, едва-що наченал, се свърши,
и никаква празна утех не носи ми времето.

Не плача за себе си. - Нека, жесток и оскъден,
живота между ни прегради да беше изправил -
да бяхме осъдени вечно отделно да бъдем,
да беше ме даже разлюбил, оставил, забравил...

Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш - и моите литнали мисли те стигат -
че дишаш и гледаш, и чуваш - и в късните нощи
прозорец свети, и бдиш ти наведен над книгата.

ВСЯКА НОЩ насъне неизменно
идваш и оставаш късно до зори.
Часовете се покорно сменят,
както в миналите дни добри.

Ние двама пак сме окрилени,
пак обичащи и чакащи горим.
- Отведи ме призори и мене -
този свят ме вече умори.

Аз не искам с кротко примирение
да поема този черен дял,
с който някой зъл ни бог дари...

Аз не искам земните съмнения:
- няма смърт, разлъка и печал,
няма минало, и бъдеще дори.

КЛЕТВА

Да ослепеят очите ми - и двете,
да ме сполети навеки проклятие,
ако забравя накога това лято,
Атлантика и на Лайта бреговете.

Низ просторните пясъци край морето
стъпките ни останаха отпечатани.
А може би в привечерната позлата
и днес бродят нашите два силуета...

Широкополите бретонки ги изглеждат
изпод черните си пиявици-вежди
с поглед като океана син и намръщен.

И горят в залеза каменните къщи,
а сред вълните - призрачни като надежди -
оцелелите ладии се завръщат.

L'ILE DE GROIX

Ти виждаш ли на хоризонта, където слънцето залязва,
една ивица тъмносиня в заруменените мъгли? -
Това е острова, накойто живеят вещиците зли -
бретонските легенди стари за които чудеса разказват.

На пещерите входовете, прикрити в каменната пазва,
при спадането на водите, разправят, видими били.
Магесниците, в бурни нощи, на непристъпните скали
огньове палели огромни, които всеки забелязвал.

И заблудените моряци, в непроницаемия мрак
съзрели мамещия пламък - като на помощ даден знак,
отправяли се, без да мислят, към тази гибелна посока.

Разбивали се корабите в скалите остри и високи,
и смърт безвременна е тук намерил не един моряк -
под виковете нечовешки, от урагана по-жестоки.

СРЕЩА

Открих стъпките ти в пясъка и за да стигна по-бързо,
тичах и затъвах до колене, падах от умора,
а като се изкачих на хълма - извиках удивена,
сякаш пръв път те видях в тази вечер назебвенна:

Изпълваше целия хоризонт, тъй голям ми се стори,
стъпил на брега, а косите в облаците горе.
И когато ме съзря и вдигна ръцете си към мене -
искаше да обгърнеш сякаш цялата вселена...

Чуй биенето на сърцето ми, виж сълзите в очите
и знай - никой досега не ме е прегърнал така,
никого до днес и аз не съм прегърнала - така.

И ако радостта ми в този миг натегне на везните
и бог поиска да скъси нишката на дните ми,
като за висша милост ще простра към него ръка.

ХИМН

Като малка черупка, която не знае де ще я изхвърли вълната разярена,
аз се събудих една сутрина в тази непозната страна -
с носии странни, непонятен език и цветя, които у нас нямат даже имена.
Но - бурята, която ме изхвърли тука - да бъде благословена!

Първи ден край океана, когато задъхани от пръските на пяната солена,
онемяхме от възторг, а фарът от вълноломната стена
освети с първия си лъч нашите омагьосано притиснати лица и рамена,
и като звезда за моряците, засвятка в далечината стъмена -

бъди благословены Бъди всякога благословен и ти, живот, непостижимо велик,
и ти, моя съдба мъдроока, която ме кали с изпитания дългогодишни,
за да ме подготвиш и причестиш с този върховен миг!

Да бъдат проклети устните ми и моя вцепеняващ се от агонията език,
ако в смъртния ми час, сред риданията на близки, сподавени от и лишни,
не благодарят и благословят тези дни всевишни!

ПОСЛЕДЕН ДЕН

Сбогом, тих крайокеански кът, не ще те видя никога вече,
като сън, най-любимия сън в моя жребий, мина това лято
сред твоите пясъци и необзорни хълмове, дето вечер
слънцето бавно слиза - да огрее всяко стръкче на тревата.

За последен път в косите ми свири твоя неукротим вятър.
За последен път пия твоя въздух - солен и гъст като течен.
За последен път пред нозете ми приливът залива скалата
с фонтани, пред които даже версайлските остават далече...

Няма вече да дойда под сянката на мелницата крилата,
край която нацъфтелият ajonc свети като чисто злато,
да сляза пак по каменнита стъпала и да викна лодкаря.

Няма нощем да ме будят играещите рефлекси от фара,
нито в зори - гласовете на рибарите, които отплуват.
Утре вече - аз ще бъда пак на път, а ти - само сън сънуван...

SOS

В този век на бетона, машините и радиото,
на главоломните рушения и луди дирения,
на хаоса и неизбистреното утре,

в тази страна - праг между Изтока и Запада,
кръговрат на войни и бедствия,
дето хората живеят за кора хляб и педя земя,

какво е нашата безполезна лирика, мои братя?
- Жалкия вой на бездомните псета към луната...

Така и ние ще издъхнем някоя нощ прокълнати
и ще ни смете на утрото автоматичната метла,
когато ранните петли пробудят градове и села...

Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре - а днес,
не под западните сини светлини на живака,
не под екзотичните лъчи на тропика на Рака -
а тук, дето всички ветрове платната ни надуват
и се кръстосват разноцветни знамена?

Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват
белитe атоми на славянския сантиментализъм
и червените - на примитивните татарски племена?

Ето: ние сънуваме милионнотонните транзатлантически параходи
и океанските пълноводия.
Тачим
стоетажните нюйоркски небостъргачи.
Мечтаем под песента на аеропланните перки,
танцуваме в ритъма на запалените мотори,
пред отворените предаватели вдъхновено говорим -
и заспиваме под успокоителните "ОК",
идещи от австралийските колонии...

Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов
и аромата на горска мед.
Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,
изпразненото ни сърце намира още мъка за изгубената любов,

когато - друсани по неравния планински път,
под едрите юлски звeзди,
сред светулките и пеещите щурци
и уханията на зрелите полски треви -
отиваме към шумящите балкански гори,
към поваления селски плет,
да излеем умората си в тихия бащин кът
и скръбта си в топлия майчин скут...

И ето защо казвам: - Ще умра доволна и без болка,
ако успея, като жена и поетка,
да разкрия пред света сърцето си, поне толкова,
колкото младото жълто канарче в телената клетка
над главата ми в ресторанта,
в паузите, когато си почива джазбанда!...

БЪДНИК

1
РАЗТВОРИ СЕ пак, сърце замряло,
като цвят, разцъфнал в късна есен...
Мъката, що в тебе се е сбрала,
може би щe стане малка песен.

Малка, светла коледарска песен,
дето хлопа с блага вест на прага
и затопля погледа унесен,
и на устните усмивка слага.

Може би поне една-едничка
ще смири тя несмирима рана.
И тогава ще забравиш всичко,
и самичко ти ще бъдеш сгряно.

2
ДУШАТА НЕ СЕ УМОРЯВА да вярва и чака.
Макар приневолен и приживе сам се оплакал,
макар от безумства, и чужди и свои, сломен -
ти чудо не смееш да молиш от бъдния ден,

- народе мой, с малките, пръснати къщици бели,
затрупани в сняг и от старост се доземи свели,
народе мой, с тежките стъпки и груби ръце,
с навъсено чело и тъмно от грижи лице,

през тази нощ, челяд събрал на вечеря оскъдна,
запалили в огнището пак обичайния бъдник,
кадиш ти из къщи - трапезата, одъра бял
и хляба в нощвите, що сам си и жънал, и сял...

И нека те бурите брулят и в шемет уплитат,
от тях ще излезеш ти още по-твърд и изпитан.
Спокойно вратата на бъдния ден отвори -
на свода звездата ти утринна вече гори!

3
НАКЪДЕТО очи да обърнеш,
все това е небе притъмняло,
все това - неизбродното стърнище -
и над него виелица бяла.

Под сукмана си беден, одърпан
зъзнеш ти, мъченица-жена,
изпод черната вързана кърпа
капят сълзи една по една.

Ще намериш ли нейде защита?
Кой ще вдигне ръката си пръв?
Аз не знам, но аз знам, че преситена,
и земята не ще вече кръв...

А когато отмине бедата
и повдигнеш ти бодро глава,
ще запеят след тебе стадата
и узрелите златни нивя.

И ще види светът тази млада
тази румено здрава жена,
за която приготвил бе кладата -
твоя лик - моя родна страна!

50 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА БОТЕВ

Изпълни се пророчеството твое - жив си ти
и ще живееш винаги в сърцата млади и горещи,
с безсмъртната лъча на подвига смъртта си осветил,
единствен лик, пред който всички ние палим свещи!

Безволие когато угаси надеждния светлик
и безвяра ни налегне като гробен камък,
пред нас възстава твоят образ - мощен и велик -
в очите с повелителен и гордо-гневен пламък.

И леко дишаме, и гледаме Балкана тъмносин,
и чуваме жътварките в безкрайните долини,
и любим страстно, както някога си любил ти един,
и твърдо вярваме, и знаме: няма да загине
народът, който е родил такъв поет и син!

ДА МОЖЕ...

Да може все така, с притиснати чела,
безспирно към безкрая да ни отнася трена,
когато синкав дим се стеле над селата
и къра в топли пари заспива уморен.

Да може все така шумът на колелата
да ни унася леко, един на друг склонени,
а вън на пролетта прозирните була
въздушно да обвиват леса раззеленен...

Да може все така, в последния ми ден,
да бъдеш ти до мене - любим, другар и брат,
забравила бих аз натрупаните мъки -

горчивите утайки, останали у мен
от всичките ми прежни и срещи, и разлъки,
от целия живот на тоя странен свят.

СТУД

Ти знаеш ли сподавения вопъл
и тази властно раснеща тревога -
като в ятата, сбрали се за път, -
която тегли някъде на топло?

Защо не мога
да бъда с птиците, когато утре полетят?
Какво ще правя аз без топъл кът,
когато снежна зима всичко тук погребе?

Да дойда ли при тебе?
Със виното на спомена да сгреем
и погледа, и мръзнещите пръсти.
Започне ли край нас да вечерее,
- амин - да кажем и да се прекръстим.

Да няма пролетния вятър,
да няма лятната омара,
да е макар като в църква тихо
и сетната свещица да догаря,
но само да е топло...

ТЕЖЪК ЧАС

Един след друг се нижат дните -
един от друг все по-безлюдни, -
и все по-ниско на везните
натегва черното им блюдо.

Понякога, но все по-рядко,
проблесне лъч, небето синьо
се отрази в морето гладко
и загори като светиня -
далече - прежната надежда.

Но то е миг, и дваж по-черна
над тебе вечерта се свежда,
и по-горчива и безмерна
невярата те обладава.

И ти замахваш и прокуждаш
дори и спомена тогава,
и всички вече са ти чужди,
дори и братът,
и сестрата...

СМЪРТ

Каква непоносимо страшна пролет,
когато вън се птиците прелетни връщат
и слънце грее, и капчуците ромолят,
а тук - мъртвец лежи у тебе в къщи!

Ти чуваш още думите последни
и още чувствуваш милувката му топла
и погледа, със който те погледна,
когато се откъсна сетния му вопъл.

И спомняш колко любещ и отдаден,
гасеше най-нищожната сълзица твоя,
а днес ридай, моли, в праха без сили падай -
лежи, полуусмихнат и спокоен.

И ето, слънцето да угасиш желал би
и катастрофа мирова да предизвикаш,
а само се полюшваш в тихи жалби
и сълзите, пресъхнали, не бликат.

Какво? - Смиреност? Мъдрост? И прозрение?
Когато сам си труп безжизнен, бездиханен?
Не крие ли самото примирение
най-страшното човешко отчаяние?

КАТО ДЕТЕ, КОЕТО...

Като дете, което са от бащиния дом изтръгнали
и някъде средпът оставили без грижа и защита,
така и аз останах по света самичка да се скитам.
Ще се помоля, сълзите си ще изтрия и ще тръгна.

В най-шумния и многолюден град, в тълпите на площада
ще ида да се смеся - и ще хвърля мъката си кръстна, -
дано под милионите нозе, незнаещи пощада,
на прах да стане, вятъра да я подеме и разпръсне.

Остане ли у мене пак, ще се отправя в планините,
от най-високия и стръмен връх ще я захвърля в бездната,
като откъртен камък, в пропастта надолу запокитен,
по сипеито да се хлъзне и навеки да изчезне.

Не се ли там погуби и завърне ли се в мен отново,
в морето ще я хвърля, в най-дълбокото - да се удави...
Но не успея ли, не ме ли и тогава тя остави -
ще си я нося цял живот, додето с мене я заровят.

ТИХИЯТ ГЛАС

Отделно от моето, твоето време затече.
По него понесе се твоята ладия бяла.
А моите кораби спряха недвижни, далече,
в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.

Какво съм за тебе? Какво е любов? И измама?
Попътния вятър отвя мисълта ти за мене.
От дните, които над мене стовариха камък,
ти бягаш, ти дириш утеха, покой, развлечение...

Не те обвинявам. И няма какво да прощавам.
Аз стигнах до оня велик океан баснословен -
онуй равнодушие, - дето се всичко удавя:
всяко вълнение, всяко страдание ново.

КЪСНА СРЕЩА

Докоснаха се чашите и звъннаха,
очите ни се вгледаха бездънно
и всичко на света забравили, отречени,
заклехме се и двама тази вечер.

Изчезна някъде шумът и залата,
и даже улицата бе заспала.
Не знам. Не знам дали ще бъде на добро
и тази късна среща, и оброкът.

Над нас тежи предречена разлъка,
ний знаем пътищата си и мъката.
Не затова ли пием днес до капка виното
и хапката делим наполовина?

И може би не ще се видим вече,
от ветровете бог знай къде завлечени.
И само - знамето след битки и разгроми -
в сърцето си ще свием - този спомен...

ДЪЖД

Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: - Колко много те обичам...

Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.

Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.

Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда...