Елисавета Багряна

ПАРИЖ

1
ОБИЧАМ ТВОИТЕ безбройни сиви улици,
през вековете оцелели тъмни къщи
и кафенетата с космополитна пъстра публика,
и твоя дъжд, и замъгленото небе намръщено.

Да гледам привечер, на Pont des arts поспряла,
новлеклите се черни шлепове по Сена,
Cite-то, като кораб над водите нос подало,
готово сякаш всеки миг да тръгне по течението.

Да скитам без посока, чужда и далечна,
залутана из непознатите квартали,
или от някоя тераса да погледам вечер
реката на тълпата, булевардите заляла.

Далеч от тебе, изведнъж настъпват мигове -
зачезвам твоя дим бензинов да подишам
и болна от носталгия, се вдигам и пристигам
като в родина, може би от друг живот предишен.

- Париж, огромен паяк, спрял се неподвижно,
заметнал тънката си мрежа над земята,
стоиш и чакаш - жертвите отвсякъде прииждат,
изсмукваш им кръвта и непотребни, ги замяташ!

2
ИЗПРАШЕН, УМОРЕН, сразен - денят си отминава.
Над Сена тамян кадят издъхнатите пари.
Спусни се нощ, желана нощ за отдих и забрава!
Разкрий, Париж, магеснико, вълшебствата си стари!

Дали са те в тълпите ти и вечната им врява,
или в безчетните стрелки и релсите по гарите,
или в кортежа от коли, които префучават
сред феерични светлини, реклами и пожари...

Не знам, но ето ме, дойдох и цяла ти се давам:
опий ме с гъстите вина и тайни заклинания,
приспи ме, потопи ме там - във купела оловен,

във който много за живот и помен си кръщавал,
о, много като мен, дошли през бури, океани,
за да изчезнат в твойта паст... и се родят отново!

3
НЕ ЩЕ ЗАБРАВЯ през тази юлска привечер
и тази странна песен на гърбушката.

Неделен ден. Аз гледам през прозореца разтворен
как над града се спущат синкави мъгли,
дърветата в Jardin des plantes се вият чак до корена
и всеки миг дъждът ще завали.

Подгонени от него, минувачите -
жени, мъже, - работници от тоя стар квартал,
припряно стъпките си ускоряват
и малко весели след празничния излет,
за който седем дена са мечтали,
прибират се към домовете пусти,
за да изпълнят утре рано пак метрото,
понесло ги към фабричните устия...

И изведнъж, сред тихата вечерна улица,
с треторазредни и съмнителни хотели,
затремоляват тънки струни телени,
извива и се носи топъл женски глас:
една мелодия, банална и позната
(във някое монмартърско ревю навярно пята),
неузнаваемо преобразена в този час,
като детински плач в небето се издига.
На кръстопътя долу, с восъчно лице,
с дебела черна плитка на тила прибрана
и с мандолина във ръцете,
гърбушка малка, ни жена, нито дете,
посред тълпа с разкрити дъждобрани -
като огромни черни гъби под дъжда поникнали -
стои и пее, на дъжда и хората привикнала,
а черната тълпа наоколо расте.

Аз слушам дръзките слова на песента,
трогателно невинни в нейната уста,
и мисля: страшен дял от болката в света безмерен,
обида божа и човешко примирение,
една съдба, едни неотменими скърби
са скрити в тази млада детска гърбица...

4
ВЕЧЕР ТИХА, необикновена.
Друг е сякаш тази нощ Париж.
Забрави тъги и грижи, виж
разноцветните огньове в Сена.

Виж по авенюто как прелитат
занемели - тихо, без сигнал
и изчезват там, към Etoile,
сякаш черни прилепи - колите.

Мигом осветени зад стъклата,
мяркат се усмихнати жени,
а по тях горят звезди, луни -
малки двойници на светилата.

Радвай се на този миг неведом -
много ли са земните ти дни?
Обърни се вляво, погледни:
щастието може би е редом.

Усмихни се с вярваща усмивка,
пресегни със даваща ръка -
ще намериш може би така
дирената радост и почивка.

Да изчезнат прежните години -
тъмни сенки в минатия път -
че сега е пролет и цъфтят
пищни тюйлерийските градини.

5
КОГАТО В ПОЛУНОЩ несетно загаснат градските огньове,
на Sacre-coeur звездата бяла, на Айфел мълниите ярки,
затихне вечната Мадлена - и над града забди отново
сама света Женевиева, сред мъртвите царици в парка...

Когато сякаш в лабиринти потънат сънени тълпите,
спрат бесните автомобили, последното метро замине
и дневният западал прах - със мириса на дим наситен,
напудри статуите бледи по улиците и градините...

Мъглата влажна, сякаш гъба, попие светлите реклами,
изтекъл, спре потокът черен по Елисейските полета,
угаснат ярките витрини като миражи и измами
и само светещи останат тук-там всенощни кафенета...

Когато даже портиера най-после сън дълбок обхване -
дослушал стъпките последни, преминали по коридора -
и като стар домашен плъх, едва изпъплал до тавана,
заспи там, никому ненужен до сутринта, и аснасьора...

Тогава ти, сърце, събрало като във фокус чудодеен
гнета, шума, лъчите остри на този град хилядоцветен -
ще доловиш ли топла дума, усмивка или песнопеене,
като утеха и надежда в съня ти кротко да засвети?

ДВОРЕЦ ВЕНДРАМИН

Когато приближавате, дъхът ви развълнувано замира:
великолепния дворец - съдбата него бе избрала
за смъртно ложе на безсмъртния творец на "Парсифала",
и тук, из тази зала, погледът прощален се е взирал!

Какво е виждал в оня час? Каква мелодия е свирела?
Дали в пожара на захождащото слънце са играли
по тъмните прозорци и стени виденията засияли
на хора-богове, които вечно се загубват и се дирят?

Зиглинда златокъдра ли - запяла песента на пролетта,
или Брунхилда плачеща - загубила божествената сила?
Венерината пещера - или пък чашата сияеща на Грал?

А може би очите му, прощавайки се със света,
са дирели Байрон и зеленеещия парк на стихналата вила,
"последното си място за почивка" дето бе избрал...

НОЩ НАД CANALE GRANDE

Те спят сега, старинните дворци и църкви, и площади.
Тъмнеят тесните прозорци и балкони,
потънали в дантелата на мраморни аркади,
мозайки златни, балюстради и колони.

Те спят, потомците забравени, наследници на дожите,
сред зали тежки от оръжие и скиптри.
Нали за тях и вие, Тициано, Веронезе, сложихте
невиждани бои на своите палитри!

Червенокосата жена, въздигната от Тинторето
на трон сред сушата, водата и звездите,
Венеция, родила се като Венера от морето,
сега заспала като бисер на гърдите му.

Но ти не спиш. Но твоите води са вечно будна памет,
която съхранява всичките събития.
Ти помниш първото издигнато на "Пиацета" знаме
и първите пилони, в пясъка забити.

Венеция - тя гордо мина от столетие в столетие
и чуха името й всички океани,
и кораби безчислени стоваряха пред коленете й
безброй съкровища от Изтока събрани.

Ти помниш отклици възторжени на всякакви езици
и приказни носии, в тебе отразени.
Ти помниш дивни празненства и редом страшни инквизиции,
безумия и заговори, и измени...

И ето, все така се диплят твоите води и светят -
безсънни, неуморни, хилядогодишни -
и стелят влажното зелено кадифе на вековете
по мраморните стълби на дворците пищни.

ДВОРЕЦ МОНСЕНИГО

Потъват в тихите води основите, от влагата зелени,
и маршът на годините е мраморните стъпала изтрил,
но името му ще пребъде - сплетено със името на гения,
тук някога живял и страдал, и се веселил.

Отеквали и глъхнели неравните му стъпки, отразени
във тези зали мраморни, окичени по стар ломбардски стил,
и привечер на тесния балкон белеел с гордо примирение,
към север устремен, изваяният му профил.

А долу са минавали една след друга черните гондоли
и често се повдигал крайчеца на златотканните реси
и бяла лилийна ръка проблясвала заголена,

и не една венецианка със златистоогненни коси,
прекрасна, мамела към приказната нощ загадъчния лорд,
изгнаника, разочарования Чайлд Харолд.

ЗАМИНАВАНЕ

В ушите още оня шум от гълъбите на площада,
усещам още жегата от стъпалата на "Сан Марко",
зениците се свиват още, сякаш загоряла ярко,
слепи ги в слънчевия блясък пламналата му фасада.

Но влакът вече ме отвлича и ми пее без пощада -
че цял живот не ще забравя тази пладня странножарка,
че тя през дни студено-зли като мираж ще ми се мярка,
че на света такава радост може би веднъж се пада...

А в този час, аз знам, отвъд е нежнорозово морето,
Венеция трепти, огряла с цветовете на кристала,
и някъде запял е там един гондолиер несретен.

Но ето края на канала - с тъмна застояла пяна.
Венеция, в сърцето ми последна обич осияла,
над твоята лагуна светла пада вечер кадифяна.

ЗОВЪТ НА МОРЕТО

1
ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно - когато
през утрините на това далечно лято,
събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи, -
от уличните продавачи,
или пък от сирената провлачена
на параход, пристигнал в тихото пристанище, -
очи отварях и те гледах, без да стана,
като картина, в правоъгълника на прозореца ми прикована.

Обичах въздуха ти, влажен, остър и солен,
със мириса на риба и на водорасли напоен.
Лежех на пясъка под слънцето, додето
червени кръгове пред погледа ми заиграваха.
Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето -
на хоризонта малък дим от параход минаващ
разкъса сънното спокойствие веднаж
и вниза първия кинжал в сърцето ми -
копнежа за далечните морета,
за пътищата, режещи нашир земята и надлъж,
за материците и островите - за света -
прашинка пред вселената и вечността,
но вечност непостижна и вселена тук, за мене.
О, тези утрини! И тези сънища, и тази жажда
да бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен,
които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждат
и като бели пари над света разнася вятърът безреден...

2
КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огряно
и златния пясък обливаш с елмазена влага,
и мълком пред своята горда възлюбена слагаш
венци-водорасли и бели огърлици пяна...

Когато разстилаш - със сребърни чайки обшита -
атлазната мантия, снела цвета на небето,
и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето,
към своята светла безкрайност, гальовно разкрита..

Тогава обичам - люляна над твоята бездна,
във лодката гърбом да легна, очи да притворя,
да сещам през клепките слънцето някъде горе
и в лека забрава потънала, в сън да изчезна.

Но после, когато бучащо и гневно се мяташ
и с ярост подронваш крайбрежните черни скали,
и сякаш във своята паст да погълнеш земята,
съзвало си всички стихии, страхотни и зли...

Когато, изплашени, чайките бягат високо
и някъде в мрака сирени злокобно зоват,
и малките лодки рибарски в измамна посока
се блъскат и тънат без помощ, без вест и без път,

тогава в мен пламва безшумната жажда на риска -
със своите мънички сили да вляза в борба
и с дръзко разкрити очи да те гледам отблизко -
тъй както се вглеждам и боря със свойта съдба!

3
КЪМ ХОРИЗОНТА - светъл и свободен -
отплава, а след него в залива остана бяла диря.
В това пристанище минават малко параходи,
сирени рядко свирят,
стихията на мощния трафик тук не кипи
и кеят не гъмжи от блъскащи се хора и тълпи.

Аз мисля за световните пристанища големи,
отдето параходите преокеански път поемат,
понесли баснословни стоки или пасажери
- и бедни емигранти, и милионери, -
едните тръгнали към новите земи злато да дирят,
а другите да го пилеят - в старите.
На тези кораби, като на някакви чудовищни кантари,
световните блага се балансират.

Аз мисля още за тези млади хора,
изпити от копнеж и умора
в големите задушни градове,
които тайна страст - морето и далечността - зове.
Завърнали се вечер в къщи
след фабрики, училища и канцеларии,
те скришом стари атласи разгръщат
и тръгват мислено -
към разните пристанища и гари,
към свежите зелени острони на Океания,
към всички градове,
където няма да отидат никога,
и шепнат като влюбени магнитните названия:
Бомбай, Сидней, Панама, Порто Рико...

4
АКО НЕ БЯХ ЖЕНА, бих всичко тук оставила
и тръгнала бих в тези тежки дни
към нов живот, под градуса на нови ширини.
Бих служила на някой параход, що плава
сред континентите като подвижен малък свят,
кръстосващ океанските простори
под небосклон, с тропически съзвездия обсят,
и всеки ден меняващи се климати и фауни, и флори...

Бих може би била далече някъде сега,
в незнаен залив котва хвърлила,
на разноземни знамена сред пъстрата дъга,
под слънце, що като жарава европейската ми кожа пърли.

Дорде товарят в тъмните хамбари
кафе, памук, банани или вълна,
които западните столици като лами безследно ще погълнат -
без близки, без познати, без другари,
по улиците на пристанищния град бих скитала,
загубена срез разнокожите му жители,
тело между телата на тълпата,
заляла булеварди, тротоари,
сред чужди - чужда, непозната.

Бих влязла вечерта в моряшки бар на кея,
де въздухът е гъст и син от сънища и дим,
да виещета се от страст хармоника зове и пее
и бляска през стъклото фар неуловим.

Там пила бих наздравица с моряци непознати
и стискала им бих ръцете силни и корави
като на истински приятели и братя
- до новото отплаване!

5
КАТО СЪРМЕНА МРЕЖА на някой невидим рибар,
маранята на юли трепти над морето.
Твоят поглед е пак устремен, просветлен, лъчезарен,
в него блика и свети сърцето съгрето.

Като риби игарещи - люспести, ситни вълни
се надбягват, догонват и бляскат преплетени.
Един бял албатрос отлетя подир тях в далнините -
отлетя твоя поглед, разперил криле.

Към кои ширини, към кой бряг и към кой океан
твоя скитнишки дух неспокоен избяга?
Има слънце тропическо в твоите пори набрано
и по устните сол, и в косите ти влага...

МАНСАРДНИ МЕЧТИ

Тази нощ моята мисъл лети като огнена комета
в междузвездното пространство.
Тази нощ моят копнеж опасва кано Млечен път земята.
О, това възнесение на поета,
това лирическо пиянство,
тази неутоленост на душата!

Защо ми даде това тяло и този безпределен дух, о боже?
Тази жажда за всички морета,
този глад за петте континента,
това сърце за всички раси на земята
- за врага и брата?

Къде и как да избягам от собствената си кожа -
аз весталка, мегера и дева,
аз, бедна дъщеря на Ева?
Вечно ли ще нося като охлюва на гърба си
черупката на ористта си?

Никога ли няма да видя белите северни сияния,
да прелетя над тропиците и Атлантика?
Никога ли няма да стъпи кракът ми по островите на Океания
и да потъне погледът ми в южните съзвездия на Пасифика?

Защо не мога да застана пред гишето на пътническото бюро,
дето пъстрата карта на земята
виси опъната на стената
като кожата на одрана пантера,
да вдигна ръка спокойно и самоуверено,
да опиша една безконечна крива линия с малкото си перо,
да кажа: - Дайте ми билет за този рейс! -
И да потегля с първият експрес...

Но аз не съм американски милиардер, колониален плантатор,
златотърсач, мошеник, фалшификатор.
Не съм англичанин-турист,
моряк или авиатор,
нито знаменит артист,
нито "звезда", нито дори "мис"...

Казват, божа искра в мене тлее,
но, знам, която ме е залюляла, тя ще ме и долюлее:
ще живея като всеки безприютен бохема,
който мечтае да напише гениална поема,
и ще предам богу дух като всеки български поет,
като завещая: на хазайката някой неизплатен наем,
на другарите - някой абонамент и дребен заем
и на поколенията - някой и друг вдъхновен ред,
неутоления си глад и жажда
и философския въпрос: защо човек се ражда?

Вие, които ме разбирате и обичате,
когато умра, недейте да ме оплаквате и кичите.
Сложете ми наместо постеля картата на земното кълбо,
наместо покров - картата на звездното небо
и напишете:
Спи мирно между земята и небето,
бедни поете.

ИЗГНАНИК

Още трае борбата - тежка, кървава.
Още се лутам, далеч от младостта и покоя,
за да те намеря един ден - веднъж завинаги, -
незабравена моя,
последна, а може би и първа...

Кръвта от сърцето ми изтича,
устните ми са мъртви от мъка -
на тях няма ни обещания, ни обяснения.
Никога по-силно не съм те обичал
и никога по-страшно не е плющял бича
над мене
и над нашата разлъка!

А ти - забрави ли ме,
ослепя ли от плакане,
онемя ли от чакане -
или живота ти виси на косъм
и чакаш края безнадеждна и безстрастна?
Помниш ли още кой съм,
или нищо вече не ти е ясно?
Умри тогава.
Защото и за ще умра без тебе.
О, проклети мой жребий,
проклета моя слава!...

Но не! - Ще дойда, макар света да се превърне,
ще дойда - с първия сняг -
жива или мъртва, да те прегърна!
Ще разбия железни врата,
ще прескоча огнен праг.
Ще спусна тоя пламък на кръвта
над пепелта на твоето сърце,
над бледите, изстинали ръце...

Ще дойда един ден ненадейно -
ревнив, уморен от живота,
преломен завинаги, самотен...
Ще дойда, в главата си се кълна!
Макар да загина,
но да видя: дали е твоето сърце на
обикновена жена,
или сърце - на Мария или Магдалина!

MARIS STELA

Небесният глобус завъртя първата си четвърт,
звездите, изгрели на хоризонта, стигнаха зенит.
Пред мен се дигат криловидните мъглявини на Ориона,
а над главата ми трепти Северната корона...

Дивна нощ на първи септември, съчетала
във светлината си седефенобяла
негата на отминаващото лято
с тръпката на идещата есен,
и тази гледка, вечно съща и позната,
превърнала на свят безкраен, неизвестен...

Нощ на треска, безсъние и безконечна мисъл,
която лети в пътищата с незнайните странници,
изравнява всички брегове и граници
и униса

в съзерцание,
в екзалтации,
в странни порицания...

Аз незнам в тази нощ къде е хвърлил котва той
и дали във висините, сред атмосферата, трещеща
от електрически змии, стрели и радиовълни,
нашите две мисли, литнали, някъде се срещат.

Аз не знам над какви бездни неговият взор витае,
към коя страна клони магнита устремът му таен:
Може би на своя мост изправен бди като изваян
и ням се взира в заплашителния бунт на тъмните води,
които искат да погълнат земя, небе, звезди
и смелия мореплавател...

Може би сега седи самъчик в своята каюта
над дългото писмо за мен, склонил глава,
и в мерното полюшване, команди, тракане, нечуто
ми шепне най-възторжените, най-нежните слова,
зове ме свой живот и сън,
пътеводителка звезда!...

А може би
на някой бряг, в далечен край, незнаен град,
сред винени пари, глъч и дим, и счупени стакани,
сред луди викове и песни, и охрипнали закани
в някой непознат бордей, пирува до забрава
и не усеща часовете как идат и отминават...
И погледът му, жарко пламнал в мимолетна съблазън,
е хищен клюн завпил в цъфналата като прясна рана
изкусителна уста на някоя мургава Зенана...

Не, не - махнете се от мене,
пиявици-съмнения,
кръвта ми топла и запяла
като порой на пролет,
не е за вашите смукала.

И ето:
завърта се екранът на небето.
Златисторозовият веев на утринта отвява
звездите като ситен прах
зад сребърния праг на хоризонта,
дето

една остава само тя,
най-светлата, света
- на моряците звездата.

О, върни го вярно в залива безмълвен,
след бури и след мълнии -
безпределната ми преданост да го прегърне!...

ЖИВОТЪТ, КОЙТО ИСКАХ ДА ПОЕМА

1
ЛУНАТА ИЗГРЯ като огромен часовник на непозната станция.
Небето засиня като стъклен покрив над перона й.
Шумете край мене, тъмни, мистични гори,
трепкайте над главата ми, далечни, чудни звезди!
Докато чакам да тръгне последния трен от тази спирка,
искам да прелистя набързо, като джебен пътеводител,
ситно изписаните листове на миналите години.

Ще ми послужи ли това за нещо!?
Ще ми помогне ли при новото ми пътешествие?
Има ли човек, който наистина да се е поучил от преживяното,
за да каже, че няма да го повтори, ако почне живота си отново!

Да можех с клечка кибрит да изгоря натрупаните минали дни,
както изгорих тази вечер старите писма.
Да остане паметта ми бяла - неизписана от черното перо на страданието
като този лист хартия.

Ето ме без приятели и близки - сама и чужденка -
в страната, която обичам и наричам родна,
която, уви, е готова днес да хвърли камък отгоре ми
и да ме назове едва ли не - изменница...

Не, не е дошъл още края на моите скитничества и тревоги
и кой знае дали ще дойде преди края на дните ми.
Ех, ако е вярно, че всеки кове сам съдбата си,
аз излязох лош ковач на своята!

2
МАЙКО, ЗНАМ, че плачеш ти горчиво,
четейки тези тъжни редове.
Ще кажеш - зная своето дете -
не съм ли го отгледала от къс месо на своите ръце?
Не то - живота, хората и описията са криви!

Познаваше наистина ти детското сърце,
както механизма на стария часовник с кукувицата,
що само като го докоснеше ръката ти,
и весело във ъгъла тиктакаше...

- Детинство, като в сън изминато,
мой бащин дом, гроздове над прозореца надвесени,
ти, майко, млада, хубава и весела,
зашетала, запяла от зори в градината.
И днес, като си спомня тези тъй далеч останали години,
усещам оня лъх от наполените шибон и гергини,
лъха на прясно прекопаните лехи -
лъха на твоите лехи!

Знам, цял свят да викне против мене,
едничка ти не ще повярваш,
че твоето дете - което във молитвата си вечер не забравяше
ни котката, ни кучето, ни идиота-просяк -
е станало несретник, скитник, празен ветрогонец...

И нека всичко лошо да е истина -
да съм затънала до шия в грехове и горест,
да съм загубила и себе си, и близките, и бога -
но тебе все така обичам, майко, много,
и спомня ли те, в миг сърцето ми отново става чистото
сърце на твоето дете!

3
И АЗ МОЖЕХ ДА ИМАМ топъл домашен кът,
нежни грижи и всекидневни радости.
Ликуваща можеше да мине моята младост
на меки ресори по широкия асфалтиран път.

Можех да продам и аз душата си на дявола
и не като стария Фауст, а с младата си кръв
да подпиша договор за всички чудеса в света.

После, на старини,
можех да имам безгрижни , лениви дни,
седнала на припек под тихото слънце на есента,
като стопанин, който е прибрал от трите сезона плода,
да дочакам белия сняг на зимата...

Но аз тръгнах да скитам в незнайни пътища и градове -
да гоня неуловимите химери,
да се храня пътем с ония плодове,
които двете ми очи успеят да намерят
и да достигнат двете ми ръце.

Обсят е този път с камъни и ями -
заблуди, илюзии, миражни измами.
А аз не съм ни фарисей, ни йезуит,
нито играч на мелодрами -
не казвам "обичам", когато не обичам,
и "не обичам" - когато обичам.

Затуй вървя сега сред бял ден като лунатичка
и хората се обръщат подире ми като подир мечка...

Вървя и пея, а те учудени ме слушат.

Ех, ти, моя луда глава непокорна,
ще клюмнеш някой ден и ти, повехнала и морна,
като слънчоглед във суша!

4
САМА БЯХ - като вятъра в полето, -
макар да носех слънцето на Тракия в сърцето си.
Живях като иманяр-издирвач на неоткрити скъпоценности
и маниак-ловец на легендарни птици.

Цял живот чаках - над купа на изпепелените сънища,
роден от пламъка,
да излитне огнения феникс на любовта
и сред битпазарските лавици на живота
като самоцветен камък
да блесне истинският елмаз на едно сърце...

Една нощ видях насън да слиза от небето огнена птица
и вдигнах към нея осияното си лице,
но в същия миг един мъж в черна маска се изпречи,
впи очи в зениците ми
и аз тръгнах подир него като по магнитна жица.

- Младост моя, разбила се на прах в скалата на живота,
сънища, минали като филмова лента по бялото платно на челото ми!
Смея се и плача, като помисля какво чаках
- и какво дочаках!

5
ТОЛКОВА ОГОРЧЕНИЯ и разочарования изпитах в своя живот,
толкова светли пламъци бидоха засипани с пепелта на измамата,
че мисля - не само в моето сърце, но и никъде на този свят
не расте вече бялата лилия на благовещението...

Бих дала всичко, да можех, като някога, в съдбоносния час
да затворя очи, простра ръце и кажа: "Води ме!"
Но черните фантоми на миналото следват всяка моя стъпка
и заливат с язвителния смях на Мефистофеля топлия ти глас.

- Любов моя, разкъсала магически завесата на действителността
и открила ми (уви, за миг само!) света на бляновете.
Засадила пустинята на ежедневността
с разкошните палми на сънищата.
Заляла скалистите брегове на самотността
със всепоглъщащия прилив на желанието...

Любов моя, опила ме с опиума на жертвения подвиг,
повлякла ме с магнетизма на бездната,
нима ще преживея и твоята кончина?

Нямам ли друго предназначение в света
освен - да треперя като опъната антена
пред агонизиращия пулс на отиващите си от мене?
О, този проклет, незабравим дъх на болничните коридор,
в кръвта ми като отрова се разтворил.
Този праг, тази тежка врата,
през която влязохме двамина,
а излязох сама...

Толкова пъти вече преживях смъртта,
че почвам почти да вярвам в своето безсмъртие!...

6
И ВСЕ ПАК Е живота свиден и примамлив,
дори тогаз, когато твоят е базкрайно тъжен.
Човек, дорде е жив, се лъже,
а всеки носи своя кръст в света поднебен
и гризе своя жребий като хляб насъщен.

- Това не е утеха никаква за тебе,
но обърни очите си наоколо и погледни:
не са ли пълни твойте дни
като избистрените златни пити мед,
що някога, през утрините на далечно лято,
из пеещите кошери изваждаше баща ти
и с две ръце издигаше към слънцето, доволен?

Кажи, с чия съдба, с чии години мнимо благоденствие
би заменила миговете на екстаз и сънища?
За кой дворец би дала волността на пътищата?

Душата ти се виеше като орлица
над върховете само - на страданието и на радостта.
Спомни си: в най-дълбоко тъмните ти нощи
далече някъде блещукаше една звездица.

И ето, в този час,
макар в очите ти сълзи да бляскат още
и думите прощални и горчиви да задавят твоя глас -

над новия ти път, над релсите, запели като струни,
не грее ли пак новата надежда, като новолуние?

7
СИГНАЛ. ОТВОРЕН ПЪТ. - Върви, върви!
В завоите на пътя, през прозореца разтворен на купето, изхвърли
като изпразнени кесии спомените.
Родино, майко, сбогом!...
И довиждане!
Ще се завърна някога отново - с пълни може би ръце,
ще сложа всичко в твоито нозе,
ще промълвя: - Прости! Благослови!

И слънцето залязващо ще слезе в моето сърце...

ПТИЦА С МОТОРНО СЪРЦЕ

1
КОЙТО НЕ ПОЗНАВА ИЗКУШЕНИЕТО на далечността,
възторга на движението,
тръпките на опасността,
опиянението от простора
и на скитничествотото умората -

той никога не ще проникне ни в живота, ни в смъртта,
не ще прозре ни злото, ни доброто.
Не ще опита никога причастието на премеждието,
радостта на пристигането.

Не ще вкуси никога истинската сладост
на топлината в родното гнездо,
на хляба на бащината трапеза,
на съня до майчиното коляно!

2
ПРОСТРАНСТВО, ШИР небесна, далечни мъгливи,
от ранно детство вий помамихте очите ми,
отровихте кръвта ми, неспокойно що прелива
и тегли ме към вечно дирене и скитане.

Ветрец ли тих надиплеше зелените жита на нивите,
крило на птица ли прорежеше лазура на небето,
керван от облаци ли, гривести и сиви,
или платно на хоризонта на морето -

ръцете се изтегляха като стебла нагоре -
додето станаха прозрачни, изтънени, удължени,
очите като птици полетяваха в простора
и тъй останаха завинаги нататък устремени...

Разбирам смътния копнеж и тайната ви жажда,
летци, моряци, вий, велики Дон Жуани,
които за живота земен чужденци се раждате -
деца на въздуха, простора, океана!

Разбирам всички скитници по всички пътища:
и тези, що уплитат в паяжина земното кълбо,
и другите, що водят мисълта в потайни кътища
и спущат я от стратосферата на мъдростта
до бездната дълбока
на лудостта и на смъртта!

3
ЛЕТИ, ЛЕТИ!
За да забравиш скърби и неволи,
да скъсаш всички връзки и вериги.

Тук горе има: две стрелки -
височина и скорост,
едно сърце - сърцето на мотора,
една съдба - ръцете на пилота...

А долу -
какво сте вие, тъмни върхове планински,
какво сте, дребни селища човешки,
и вие, тънки нишки, земни пътища?

Къде са границите и държавите,
приятелите, неприятелите?

- Една земя,
- едно небе над нея!

4
ТУК ВСИЧКО ЗЕМНО губи от теглото си.
на тази шеметна, безбрежна висина.
Въздушната струя изтрива гънките, вдълбани по челото ми,
очите ми измива водопад от светлина.

Къде са тежките, горчивите ми грижи,
които ме душеха всяка нощ като мора,
и всеки ден верига нова на вратът ми нижеха?
- Като мъгли залепнаха по земната кора.

В прозирните вълни на етера безмерен,
на тези две опъните криле,
тук няма нито утре, нито вчера,
а долу е земята - стар географически релеф...

Наоколо е синьо, светло и широко.
Лети и пее птицата с моторното сърце
от облаците и орлите по-високо -
избрала сякаш други някой свят за цел.

И все едно - дали, изпълнена от радостна умора,
ще стигна там, задето устремена полетях -
или като случайните, пресекли атмосферата ни метеори,
ще пламна, изгоря и падна въглен или шепа прах!...

ПРОЛОГ

Нека ме шибат и брулят неверните бури,
нека ми съскат отровните, лепкави грижи,
нека месата ми късат безумните фурии,
хищни чакали кръвта ми пролята да лижат...

Ти само, огън, горящ в моя дух, не загасвай,
ти само, извор, клокочещ в сърцето, не спирай,
ти само, обич, която мистично опасваш
моя живот - до последния миг не умирай!

Що са онези, които сега слепешката
моите дни на света преброени скъсяват? -
Бъдните дни, с неоменната своя разплата,
тяхната пръст ще затъпчат в безмълвна забрава.

Ти, огън мой, ще гориш и след мен в духовете,
ти, извор живе клокочиш в сърцата без грях,
ти, моя обич, в очите младежки ще светиш,
с техните устни ще пееш - и аз ще съм в тях!

ДЕН УТРЕШЕН

1
ПАК ПРИСТЪПЯШ, пак си тук, на прага,
тайнствена, забулена жена,
чийто поглед вечността досяга
и гори с незнайна светлина.

Що покрива твойто покривало,
що ни сочат твоите ръце?

В щастие и обич засияло,
жаждано, сънувано лице,
и извил нагоре в далнината
под звезди, които в сън горят,
към разтворените двери на зората,
нашият безспир възхождащ път?...

Ето, пак, отрудени, грижовни,
тази вечер ставаме деца -
вярваме в измамите световни,
чакаме с разтворени сърца.

2
КЪМ ТЕБ НЕ СОЧИ пътя ни стрелка, нито компас,
не води нито праг изтрит, нито врата.
Къде е твоето начало? Кой е твоят час?
Дали си бил? Ще дойдеш ли ти пак в света?

Към твоят образ милионите очи са впити
с молба, закана или ропот мълчалив.
От тебе чакат: гладният - да го наситиш,
нещастният - да го направиш ти щастлив.

Дали като безбурен изгрев ще огрееш ти,
или ще гръмнеш над света като снаряд,
не знаем, но с надежда в теб сърцето ни тупти -
ден утрешен, ден чакан - вечно нов и млад!

3
ТИ НЯМА ДА ИЗГРЕЕШ ГОРЕ сред звездите,
като светия дух да слезеш над главите ни.
Ти нямаш име, нямаш облик, място, време,
неуловимо е развихреното стреме
на устремената ти колесница огнена.
И кой - бил верующ, неверник, брат и враг -
би смял да каже, че в живота си е смогнал
да стигне или спре неспирния ти бяг?

По този път и нашите бащи са вчера
вървели с пламъка свещен да те намерят.
И знаем - няма да изгрееш сред звездите,
като светия дух да слезеш над главите ни.
Сами тук долу трябва да те създадем -
с ръцете си, с духа си, с наша кръв и плът -
и в твое име да живеем и да мрем,
но да пробием, бъдеще, за тебе път!

ЕКСПРЕС В ПУСТИНЯТА

Върви, трещи, отнасяй ме безспир
посред пустинята, посред нощта
по този кът незнаен на земята,
ти, огнен змей, експрес космополитен!

Задъхани в железните ти прешлени,
ний, пътници от всички краища, тук,
откъснати от близки, от света,
живеем свойте общи нощ и ден.

Каква приспивно сладка песен е
на колелата тракането мерно,
смешението на езиците,
на нациите и на расите.

И погледите се кръстосват, питат:
- Коя си? Кой си? Накъде? Отде?
Каква незнайна участ тук те гони?
Какво преследваш - хляб, жена, пари?

Фиордите на Скандинавия,
снегът и лесовете на Русия,
и замъците на Шотландия,
и на Америка небостъргачите,

и на Египет пирамидите,
и фабриките на Германия,
водите на Босфора и на Мармара,
и нашите долини хлебоносни -

неуловими, носталгични блянове,
които се излъчват от очите
и като топли пари замъгляват
прозорците на ресторант-вагона...

А вън - безкрайност, нощ и ден пустиня,
пустиня сива, тъжна и безплодна,
без жилище, река, дърво, човек
и само вятър гони сухи тръни.

НОВА АТЛАНТИДА

На Кемал Ататюрк

Невиждано, странно небе азиатско,
и ти, вечно слънце на Изтока!
Мираж ли са сините облаци, плувнали
в зелено небе над някаква жълта земя?
Мираж - фантастичният залез,
разгънал над мен своя веер паунов?

Не, ето градът - Атлантида възкръснала,
понесла столетия жажда и глад,
отново родена в пустинните пясъци.
Дъщеря и царице на степите, Анкара,
чертаят в нощта твойте хълмове сиви
силует на огромна двугърба камила,
за отдих в пустинята легнала.
Трептят и зоват светлините,
обсипали твойто седло като бисери...

Но мъртви са старите приказки.
Харун-Ал-Рашид е в немилост.
Легендата става живот (да живее животът!),
живот, изкован с млат и чук!

И там, две очи пронизителни
не спят, прожектират в безкрайното бъдеще
лика ти огрян, като фокус събрал
лъчите на Новия Изток -
шест огнени лъча, що сочат,
че слънцето все пак изгрява на изток!

КОРАБ ОТ ИСПАНИЯ

Ти идеш с кораба могъщо светнал
на своята любов и всяка
вълна отново люшва мимолетна
надежда, що отдавна бе оплакана.

Ти идеш от онези брегове
далеч на юг, де вечерите падат
упойно топли, а нощта зове
към остро тъмна, тровеща наслада;

де кипнали вълни фосфоресцират
в очите на мъжете и жените,
и още на арените умират,
и още в танц и кръв залязват дните.

Ти носиш в свойте глъбини събрани
съкровищата светли, чудесата,
отвред при тези скитания странни
събирани - с очите и душата.

Кому пред погледите вдъхновено
товара тежък ще разтвориш в дар,
за да забрави битието бренно
и стане в миг на вековете цар?

Пред него неусетно ще израснат
ония здрачни, дивни катедрали,
де греят чудотворни и прекрасни
мадони черни в призрачни воали.

Ще се разтворят старите палати,
инфанти и инфантки де сънуват...
И бели, омагьосани фрегати
далече в океана ще отплуват.

И ще разкажеш ти за сарацини
и римляни, владели и оставили
великолепните следи старинни
и своите вековно живи слави.

Едно ти няма да разкажеш само:
че всички кули, крепости, палати
и милионни градове и храмове
е населила - с него - любовта ти...

Че в най-блестящия далечен път
се чезне пак за близък и огнище.
И че разкрит е може би светът
за този,
който няма никого и нищо.

СЛОВЕНСКИ ВЕЧЕРИ

1
ЧУДНИ ВЕЧЕРИ във Викърче, когато
селската камбана звучно отзвънява
и бучи призивно пълноводна Сава -
майка, мащеха и дойка на полята.

Плахо пламват първи светлинки в къщята,
хълмове се изострят, потъмняват
и вечерницата ярко заблестява
над Триглава, издигнал лоб в далечината.

Бди той мъдро над прекрасната Словения -
залюляла в скутовете си зелени
първа рожба - радост в бури и неволи.

Бди и бащиното му благословение
прозвъняват всички църквици, проболи
с тънки шипове небето на Словения.

2
ОТ ВРЪХ НА ВРЪХ, от хълм на хълм, от дол на дол
откликва се вечерен звън стогласно
в безбрежността на тази вечер ясна,
в която всеки шум и глъч би бил разкол.

От връх на връх, от хълм на хълм, от дол на дол
вървим, вървим и гледаме прехласнато
огньовете на залеза, що гасне,
разперил над Триглав коралов ореол.

И там, от хълм на хълм, от връх на връх, в забрава,
с издигнати, просветнали чела,
една безкрайна върволица преминава.

Един народ смирен, израсъл в теглила,
с една съдба, немайчински корава,
дълбае в хребета гранитен - стъпала!

3
И АЙДАТА ПОЖЪНАХА, откараха. Покорен
опъна кърът нови, тъмно-писани кенари.
В една нощ само побеля Триглав и се затвори,
и лумнаха в горите жълтоалени пожари.

Ти, мой зелен оазис на безгрижност и отмора,
вий, гостолюбни хора, тихи, предани другари,
вий върнахте ми пак съня, звездите и простора
след толкова беди, що лиха орис ми стовари.

Но дните се изнизват, скъсан наниз в мойте пръсти,
и утре мен не ще ме има вече в тази къща,
но този път, под сянката на тези клони гъсти.

Ще ида там - де спомените чакат, черни кръстове
с разтворени ръце, и грижата е вечно съща, -
отдето бягам - и където винаги се връщам!

СВЕТЛИНА

Изправена до малката врата
като огромен знак на удивление
пред пътя, виещ се в безкрайността,
пред неизгледното поле зелено -

тополата пронизва небосклона.
Аз знам - когато в нейното подножие
отметне сянката една колона
и слънцето глава зад нея сложи,

тогава там тръбите затръбяват -
в града и хилядите морни тръгват
да дирят отдих и забрава,
умората и грижата изтръгващи.

Тогава ти повдигаш отмалял
чело от своя труд и в твойта мисъл
аз оживявам
пак - и оня бял,
извиващ път към мене те пониса.

И аз запявам. Искам тоя свят
с възторжената песен да изпълня.
Да бъде с нея пътя ти залят,
като река към мен да носи чълна ти.

Да бъде искам слънце и луна,
за да изпълвам нощите и дните ти
с неугасима, жива светлина -
от дълбините долу - до зенита!

ВЕЧЕР

В топлата уханна вечер някой
бодро и унесено върви
в пътя, що протича като мляко
сред неокосените треви.

Сякаш в пътя млечен в небесата
тръгнал сред безчислени звезди -
блъскат се светулки във косата му,
бляскат по нозете и гърдите.

Той върви и вече го обръща
нощната нахлула тъмнина,
но в полето се съзира къщата
и в прозорците й - светлина.

И пред него засиява цялата
необхватна лунна равнина,
в пазвата си приютила бялата
къща на мечтите и съня.

И от него се отърсват скоро -
както от обущата прахът -
градската неволя, труд, умора
и пред утрешния ден страхът.

И със него в къщи влиза младост,
ведрина, покой и звезден зрак
през вратата, чакаща го радостно,
през нагретия от слънце праг.

Спират вън, заключени, безгласни,
хищниците-грижи на света -
птичката на неговото щастие,
вътре пееща, да не смутят.

ГЛАС

В часа, когато бяло-пепелява
се стеле ноемврийската мъгла,
в сърцето твое свредел задълбава
една тъга, един безимен глад.

По хълмовете есента минава
и пътищата дъжд и кал застла.
В живота що ли още ти остава?
Какво са твоите борби, дела?

В химери някакви си се унисал
и в криво огледало си видял
живота, щастието, любовта.

И в себе си до капка си раздал
да дириш вечен някакъв свръхсмисъл -
а си загубил смисъла в света!

МЪГЛА

1
ТАЗИ БЯЛА СТЕНА на мъглата,
пред прозореца плътно издигната,
този дъх неподвижен и блатен,
те ли хранят с отрова енигмата,
що е нокти забила в челото ми,
в мисълта ми просмукала злото?

Обсадена, заключена в себе си,
диря път към света вън от мене.
Тези дяволски сплетени ребуси,
това клоунски жалко съмнение,
дали край са, дали начало?
Или в мен радостта е умряла?

Още гледам и ходя, и дишам,
още мисля, зова и мечтая,
но къде е възторга предишен
да разбие стените на стаята
и в мъглата, в безпътната киша
като фар моя път да опише?

Неотдавна в живота ми труден
ти бе фокус на светли желания,
ти бе цел на усилия луди.
Днес между ни е плътно мълчание -
като тази мъгла, що поглъща
светлините, дърветата, къщите...

2
КОГАТО НОЩ СЕ СПУСНЕ над земята,
градът заспи, шумът замре в съня,
до тебе се пробужда самотата -
приспана в труд и грижи през деня.

И виждаш своя жребий незавиден,
без глътка чиста радост и покой,
денят, отминал поруган, обиден,
нощта, дошла без топлина и свой.

Какво, че твоето сърце е пълно
с любов като уханна мед,
че то е слънчеви лъчи погълнало
и мириса на цветове безчет?

От него пият хиляди услада
а в твоята уста скръбта горчи
и ти си сам, и ти си смъртно жаден
за топлата лъча на две очи!

3
НИМА И ТЕЗИ ДВЕ РЪЦЕ корави,
и тази блъскана глава ще клюмнат!
И в тези мътни часове удавен,
спасителният плам не ще да лумне?

Какво съм аз без оня устрем огнен,
без оня мой възторг и светла жажда?
Коя незнайна сила днес ще смогне
да скъса обръча, що ме огражда?

Дали пък ти, дали пък ти, незнайни,
невидим приятелю мой, Случай?
Ще завъртиш ли колелото тайно
така, че твоят знак да ме улучи?

Открий в безкрайността една надежда
и в тъмната стена на кръгозора,
де погледът ми дирещ недоглежда,
пробий ми изход към света отворен.

Аз имам още толкова да видя,
да чуя, да усетя - и да кажа -
недей оставя тези тъмни зидове
челото ми запалено да смажат!

СВЕТЛО ПИЯНСТВО

монолог-гротеска

На Сирак Скитник

Какъв невероятен ден,
каква невероятна дата,
как чудно всичко е край мен!...
Гореща, сладка е мъглата -
като от вряло мляко пара.
Самата кал е сякаш чиста
и мек, и топъл тротоара.
По жиците като мъниста
нанизани връбчета трепкат.
И аз не ходя, а летя
с правоъгълните си подметки,
като че две крилца растат
на моите нозе човешки -
като на древния Меркурий...
Но прави и такива грешки
съдбата, тази стара фурия!

А над сърцето, съкаш въглен
тежи и сладко ме гори
от тази сутрин джебът пълен.
Но вие мислите - пари?
Не... две-три златни нейни думи -
единствени на този свят.

Не съм пиян, не съм безумен -
от всички днес съм най-богат,
от всички днес съм най-щастлив!
И затова не както вчера
е днес, а - ново и красиво.
Какво, че в стаята треперех
от студ като във мавзолей,
а печката е само паметник
от дни, когато огън тлеел е?
Какво, че в шкафчето врабче
не би намерило парченце
глада си птичи да насити?
О, всичко тук е относително!...

Звънят трамваи, тичат хора,
реват, фучат автомобили,
крещи подире ми шофьор:
Пиян ли, глух ли си?

- Но, мили,
на този свят, така прекрасен
и всеки ден тъй чудно нов,
кажи, не е ли все едно
от що ще бъдеме прегазени -
от трен, трамвай, автомобил
или - от някоя любов?

КНИГА

Ти с болка влагаш в нея всичко, що обичаш,
от радостта и любовта крадеш,
живота и съня ти в нея се пресичат
и палят своята последна свещ.

Над нея нощем бдиш - присъден и невинен -
с обрулено от този свят лице,
така над нея ще заспи завинаги
и твоето раздадено сърце.

А те ще попрелистят тази малка книжка,
преди спокойно вечер да заспят,
и в полусън ще промълвят, въздишайки:
"Каква съдба, какъв завиден път!..."

НОЩИ

Като в заключени градини
недосегаеми овощия -
тежат, искрят през тези нощи
звездите в небесата сини.

Недвижни, сякаш заковани,
стоят рибарските гемии.
Морето с тиха ласка мие
несебърските тъмни рани.

И някаква въздишка блика
и лъха рухналите къщи.
И древността те в миг обгръща.
незнайна, тайнствена, велика.

НЕСЕБЪРСКИ СЪН

По топлите дюни полека назад се завръщаш.
На устните носиш вкуса на лазура и вятъра,
в ушите ти бие морето, очите поглъщат
червеното вино на залеза, пищно разлято.

Това е прекрасната вечер на този прекрасен,
отиващ си ден. - Не, това е вълшебно начало
на идеща приказна нощ - а така е прекрасен
живота, когато сърцето е радост огряла.

И малкия, стар, полусрутен градец оживява
във своето древно величие... Ето, гемия
с болярска корона към тихия бряг приближава.
В четиресет църкви камбаните почват да бият.

О, може би ти си онази болярка-отшелница,
заточена тук зарад обич към мъж-друговерец.
А може би всичко е сън. - И крилатата мелница
крилата на твоите сънища днес е разперила...