Между Рая и Ада...

Заглавие: Между Рая и Ада... Пон Яну 24, 2011 10:30 am

Нещо, което не мислех да го пускам.. но все пак...

Глава 1

Споях на спирката и чаках автобуса да дойде и да се прибера... Но не... той не идваше, а ставаше все по-студено, а аз бях само по къса пола, клин, ботуши, потник и един суитчер... и всичко беше черно. Ученическата ми чанта беше преметната през рамото ми. Русата ми коса се вееше около мен, трябваше постоянно да я махам. Нещо взе да вибрира и да се чува някаква мелодия. Откопчих ципа на суитчера си и изкарах GMS-ма (Sony Ericsson Z555i), а на капака пишеше "Крис". Отворих капака.
- Хей...
- К'во става Ви? - попита ме весело той. Засмях се...
- Бива... а при теб как е?
- И при мен е добре... Ще ходиш ли тази седмица на село?
- Сигурно... Защо?
- Просто питам... Да знам какво да правя...
- Добрем... Ти сега къде си ?
- Разхождам се с едни приятели и си викам: "Не съм чувал Ви-Ви-Ту от доста време... дай да й се обадя..." - пак се засмя.
- От доста време ли? Или от днес на обяд? - попитах аз като звучах иронично. Видях фарове в далечината. Най-накрая рейса идваше.
- Е добре де... просто ми стана скучно...
- И си пийнал... малко.
- Как разбра?
- Познавам те още откакто се родих... - автобуса спря точно до мен и отвори врати... Влязох, настаних се и изкарах парите си.
- Това е вярно, но си някак страна и винаги разбираш кога лъжа... И знаеш кога трябва да ме спасиш... - тук замълча. Кондукторът мина и му платих.
- Хайде стига спомени и съжаления. Това вече е минало. - засмях се. Така си беше. Минало е и така ще си остане.
- Права си, но ако пак се случи какво ще правим? - звучеше притеснено и някак си... тъжно.
- Ако се случи ще се справим, но го кажи преди да стане толкова трудно! Ясно? - бях повишила тона си и за това бързо се огледах наоколо, за да видя дали някой ме е чул... В автобуса бяха само шофьора, кондуктора и някакво момче на последните седалки.
- Аз ще затварям, че съм в автобуса и не мога да говоря сега... по-късно ще си говорим. - от другата страна чух само едно: "Ааа". Затворих капака на телефона си. След секунда се показа часа... 22:15. Направих физиономия която гласи "А стига ле.. Как, по дяволите, стана така?!?!?!". Прибрах си телефона и изкарах MP4-та си. Отпуснах глава на прозореца и се замислих за днес.

Спомен

Последния час имах Химия, както винаги във Вторник. Бях решила да отида до градската библиотека, за да проверя за някаква книга, защото моите свършиха. Когато свърши часа тръгнах към спирката, а от там хванах рейса и се замъкнах до библиотеката. Там се за баламосах из редовете. Сякаш бях в рая, разхождах се из коридорите, а книгите бяха толкова много и навсякъде. Взех да избирам някаква книга, тогава една ми хвана интереса. Беше голяма, с черни махагонови корици, взех я, отправих се към местата за четене. Сложих я на една от масите, дръпнах си стол и седнах. На корицата пишеше "Това което не виждаме". Отворих я и усетих някаква прохлада да минава през мен, цялата настръхнах, студени тръпки минаха по цялото ми тяло. На първата страница пишеше същото, но не и автора.
- Извинете г-це. - чух глас зад мен, едвам не се разпищях. Не бях усетила присъствието на библиотекарката. Обърнах си главата.
- Да? - постарах се гласът ми да звучи равен и за мое щастие успях.
- Дойдох да Ви кажа, че след малко ще затваряме. - погледнах си часовника на лявата ръка и за мое учудване показваше 21:30ч.
- Да.. Извинете! Тръгвам... благодаря Ви. Довиждане! - станах и взех книгата - Опа... Искам да взема тази книга.... - тя кимна и тръгнахме към рецепцията. Жената я записа, пожела ми лека вечер и си тръгнах.

Край на Спомена

Зачудих се защо усетих такава студенина... Това някак си ме плашеше и ми харесваше, но ми беше познато... Автобуса подминаваше спирките една след друга без да спира, защото нямаше никой, а и нито аз, нито момчето седящо на последните седалки не ставаше. Като се замисля момчето беше някак си загадъчно... Беше облечено с черни джинси, черна тениска и черно кожено яке. Косата му беше черна, вдигната нагоре, а очите му не можех да видя, защото бяха затворени. Лицето му беше спокойно и бледо, устните му - алени. Беше секси и то адски много...
Господи аз не съм такава... Аз не съм перверзна какво, за Бога, става с мен?! Изведнъж видях моето "скъпоценно" училище и това означаваше, че трябва да се приготвям да слизам. Мързеше ме да стана... Цялото тяло ме болеше от падането снощи... От къде да знам, че брат ми е бил в банята... Аз си влезнах вътре с чехлите и се изтърсих. Беше гадно, а идиота се хилеше като маймуна. Ох... Станах и застанах пред вратите, след няколко минути те се отвориха и аз слязох пред "Форум"-а. Беше по-студено, от когато се качих. След като свикнах със студа, започнах да вървя към поликлиника. По пътя слушах песен та на Backstreet Boys – Incomplete, песента ми напомняше за първата ми любов. Не съзнателно се бях спряла и загледала в черното небе, което приличаше на по скоро, яма отколкото на небосвод от някои филм на ужасите. Спомних си как преди се събирахме у някои, правихме си филмова вечер и всякой носеше по някой филм, взимах ме си чибс, пуканки, сладолед и т.н. Стояхме по цели нощи смеейки се на някои момент където се прекалили с кръвта или когато някои се изпищи.
Когато се събираме на село, отивахме в стаичката взимахме пиене и музика. А когато вече сме на градус излизахме на центъра и играхме на футбол, или сядахме на спирката докато някой не се сети че е късно.
С периферното си зрение видях нещо или някой да минават, веднага се съвзех от унеса ми. Огледах се наоколо, но… нищо.
- Добре… Само ти се е преведяло Витория. – промърморих си на себе си и затворих очи. След като бях сигурна, че си въобразявам продължих пътя си.

Глава 2

Когато бях пресекла улицата, огледала се още 4-ти пъти за всеки случай. Свалих си слушалките от ушите,прибрах MP4-та. Извадих GSM-ма си и набрах номера на моята приятелка Вики.
- Алооо... - чу се детски глас от другата страна.
- Хей... Ходих до гра-дска-та библи-отека днессс след учи-лищеее...- гласът ми трепереше от студа... и на всичкото отгоре заваля. Трябва да започна да гледам прогнозата за времето.
- Ан, добре ли си? Звучиш сякаш си хапнала сладолед и ти е замръзнал мозъка - тя се засмя.
- Просто ми е студено, а и вали... При вас вали ли ? - попитах като се стараех да не тракам със зъби... получаваше се.
- Не, тук не вали. Еее... Какво намери там? Нещо интересно? - гласът й прозвуча развълнувано и както я познавам сега сигурно скача на леглото.
- Дам, намерих... утре преди училище ела у нас... – стигнах до следващата улица, при сякох, намирах се пред магазините, но те вече бяха затворени, но това не ме притесняваше. Притесняваше ме това че улицата, по която трябваше да мина беше по-тъмна и от мозъчната ми кухина.
- Леми ще ти се обадя след малко, че сега съм до миялнята и е много тъмно, а знаеш, че съм скарана с тъмнината... - и двете се засмяхме. Тя каза само едно " Хахаха... Да" и затвори. Набрах телефона на батко ми - моето съкровище.
- Хей, любов ще дойдеш ли да ме вземеш? Аз съм до миялнята... - отговора беше: "Ти си демон, а те е страх." и прекъсна. Само да ми падне и ще види кой е демон, и кой го е страх. Докато си беснеех вътрешно забелязах, че зад мен има някой, но не се обърнах... Знаех, че моето съкровище ще се появи като рицар на бял кон и ще ме спаси. И точно тогава от ъгъла излез на момче облечено в черни дънки , черен суитчер, гуминетки, а на главата си имаше качулка. Която ми напомни, че и аз имам. Аз се затичах и се хвърлих на врата му.
- Много бързо дойде... - усетих как той отвръща на прегръдката ми.
- Хайде да се прибираме, че става студено и вали... - засмях се. Отдръпнах се от него и тръгнахме по тъмната пресечка.
- Зак ?
- Хн ?
- Днес ми се обади Крис... - гласът ми стана тих, но знаех, че ме чува. - Попита ме дали ще ходя на село...
- И ?
- Ами, искам да знам дали ще ходим... Ти ще дойдеш с мен, нали ? - попитах, от доста време не си говориха ето и сега не получих отговор...
- Зак ? - гласът ми трепна.
- Не ме интересува нищо свързано с него. - гласът му беше студен и безчувствен. Това ме накара да настръхна и се забих на място. Той никога не е говорил така... Той също спря. Дъждът продължаваше да вали. Усетих, че някой ни наблюдава, но бях прекалено шокирана, за да предприема някакви действия.
- Какво, за Бога, говориш ?! - едвам се сдържах да не се разкрещя. Той се обърна към мен и свали качулката си. Пред мен се разкри русата му коса, която беше осветена от уличните лампи пред блока.
- Анна той не е същия... - той спря и се поколеба дали да продължи. Но нямаше да му позволя... Не !
- Стига! Той ми е като втори брат и няма да позволя, някаква си тъпа случка да развали взаимоотношенията ни! НЕ! - за мое учудване за пръв път показвах емоциите си пред някой друг освен Леми. Зак ме гледаше сякаш не ме е виждал преди.
- Ви... - не го оставих да довърши просто започнах да бягам. Какво, за Бога, ми ставаше? Аз показвах чувствата си!? Тичах колкото можех по-бързо, но знаех, че той е зад мен. Чувах го как вика моето име, усещах го как се приближава все повече до мен. Това ме накара да се стресна още повече, той се доближаваше! А аз не можех да избягам ! ”Бягай Анна той идва за теб.”в умът ми прозвуча гласче, което не бях чувала от толкова отдаван „ Хайде Анна, не се отказвай. ” продължи То да ме окуражава. И се получи усетих как започвам да бягам все по-бързо и по-бързо. Наближавах края на блоковете, а там се намираше входа за апартамента, където живеех. Вече не усещах присъствието на никого за мен. Влязох във входа и започнах да тичам по стълбите към 3-я етаж. Бях бясна на себе си! Не на него, а на мен! Аз бях виновна за всичко. И изведнъж загубих равновесие, започнах да паднах точно на последната стълба преди третия етаж. Но преди да се ударя си сложих ръцете пред тялото ми, подпрях се на тях. Избутах се назад , изправих се и точно да направя крачка, и да се озова пред вратата, усетих как всичко ми става черно и аз политам надолу. Две силни ръце ме хванаха.
- Витория ! Ви! Ви?! - гласът ставаше все по- слаб и по-слаб. Потънах в черното море.